Страшно ли е да кажеш сбогом
За да останем будни и със мощ да изживяваме мечтите, би трябвало да се обкръжаваме с хора, места и движимости, които ни оказват помощ за това.
“Знаеш ли, разкрил съм, че хората не знаят по какъв начин да се разделят ” – ми сподели един другар преди време. Разговорът беше на напълно друга тематика, само че тези думи се загнездиха в съзнанието ми. Не ми даваха мира. Опитвах се да ги схвана, да ги осмисля. Как по този начин, хората не знаят по какъв начин да се разделят? Това не е философия! Казваш: “Чао ” и тръгваш. Та нали раздялата трае единствено момент, едно превръщане, едно натискане на копчето на телефона, затварянето на една врата… Какво има да се знае за разделянето?
Както нормално става, когато забравих тези думи, отговорът изплува в съзнанието ми, само че този път, като част от пъзелa, който тогава не съумях да сглобя. Започнах на всички места към себе си да виждам дребните раздели, които ние, като хора, би трябвало да вършим всеки ден. Въпросът е, че това, което виждах, ме смущаваше. Открих няколко типа раздели, и всичко ми се струваше, че действа на назад.
Първият тип са дребни и “временни ” раздели
с най-ценните за нас неща, най- “истинските ” в живота ни. Виждах по какъв начин подхождаме механично, като че ли ние сме безконечни, а обичаните ни хора винаги ще ни чакат. Незначителните неща за нашия живот, въпреки това, бяха център на трагично и трудно преживяване. С обичания човек заран можем даже да не се сбогуваме, с родителите си, които виждаме един път на 4 месеца, се разделяме с по-голяма лекост, в сравнение с със остарялата тениска, с която сме били на концерт на обичания ни реализатор преди 10 и повече години. Защо? Нима презумцията ни, че хората постоянно ще бъдат до нас е вярна? Нима имаме надзор над събитията? Кое има по-голяма стойност за нас и заслужава същинското ни внимание? Може би скъсаните обичани дънки или гривна? Или индивидът, на който се оплакваме за тях?
Вторият тип са раздели с всевъзможни предмети
Предмети, които не сме употребили с години, само че към момента държим усърдно подредени (може и не съвсем) на разнообразни места в дома си. И всякога, когато помислим да се освободим от тях, стартират огромни терзания. Защо? Причини колкото желаете. Доказано е, че след задаване на въпрос, мозъкът мигновено може да даде +/- 7 оправдания, за какво това нещо да не се случи. И естествено – синдромът на ”това се отново може да ми потрябва в миналото ”. Интересно е, по какъв начин от време на време сме толкоз мощно привързани, че даже да се решим да хвърлим нещо, сами сътворяваме в следствие обстановка, в която то ни би трябвало. Може в последните 10 години даже да не сме знаели, че е в дома ни, само че тъкмо откакто го хвърлим, някак си то се оказва потребно. Дано контейнерът за отпадък е надалеч от вкъщи ви… Тук нормално слушам несъгласие, че всичко, което имаме, ни е би трябвало в даден миг. Според мен въпросът не е дали можем да го употребяваме, а дали можем без него. Ако си задавате този въпрос е доста евентуално по-лесно да се освободите от ненужните движимости в обкръжението си.
Третият тип са решения за
раздели с хора и ситуации
които не ни носят нищо добро в живота. Според Дан Брюле, с цел да останем будни, тук, в този момент и със мощ да изживяваме нещата, които желаеме, за които мечтаем, би трябвало да се обкръжаваме с хора, места и движимости, които оказват помощ да се приближим до тези положения. Това автоматизирано значи да имаме умеенето да не задържаме хора, места, движимости в живота си, които ни носят нежелани обстановки и страсти, които лишават силата и ни отклоняват от мечтаната посока и път. Това не е ли точно умеенето да пускаме нещата?
Открои се забавна наклонност – приемаме раздели, които са краткотрайни по презумция, като естествени и лесни, защото предполагамe, че няма да са за постоянно. Не че можем да знаем, но живеем по-лесно с тази концепция. Което единствено по себе си дава индикация, че не сме подготвени да се разделяме. Че не знаем по какъв начин да приемем концепцията, че може да бъде… за постоянно. Кое ни плаши в тази обстановка? Някой в миналото учил ли ни е по какъв начин се споделя “Сбогом ” вечно?
Загубата е нещо тъжно и тежко
Това, което зная, на база персонален опит и наблюдения, са съответни изречения като: “Ако опитваш задоволително пъти и имаш предпочитание, всичко е допустимо ”, ”Само бебетата плачат ”, “Победителите никога не се отхвърлят! ”, ”Трябва да победиш ”. “Само упоритите съумяват ” и така нататък Когато бях дребна, виждах по какъв начин хората са унищожени и плачат на заравяне, по какъв начин околните ми страдат, в случай че нещо се счупи. Или ми се карат, когато аз повредя нещо. Виждала съм по какъв начин са упреквали хора, че не са задоволително деликатни с предметите и това е безотговорно. Т.е. косвено уроците, които аз съм научила, са: Загубата е нещо тъжно и тежко. Скандалите са тежки. Разделите също. Реакциите при разлъка и загуба на човек са еднообразно страшни и постоянно – отрицателни. Предметите са значими. Ако искаш самопризнание, не би трябвало да се отказваш, без значение от всичко. Ако искаш триумф, не би трябвало да се отказваш, без значение от всичко.
Щом нещо не се получава – ти си отговорна
Да, може би към този момент виждате това, за което и аз си дадох сметка в оня миг. Имаме ли действително пред себе си образец, модел за подражателство, който да ни демонстрира друго държание и реакция? Даваме ли си сметка, че тези страхове ни стопират от това да изживеем живота и фантазиите си самоуверено, да създадем измененията, които ще ни донесат успокоение и наслада?Какво имам поради – постоянно първите неща, с които се захващаме в живота си са продиктувани от желанията на близки, родители или въздействието на приятелската среда. Това че сме се захванали с тях, значи ли, че не можем да се откажем и сме неудачници, в случай че го създадем? Кой ни е посочил или споделил, че в случай че една връзка с даден човек не работи, не е ужасно да се откажем от нея, без да би трябвало да опитваме години наред тя да проработи, с цел да изцедим всичките си сили и да потвърдим на света и на себе си, че в действителност повече не можем да съществуваме по този метод?
Всички тези страхове не са ли просто привързаности? Привързаност към индивида, с който сме – имаме вяра, че в случай че нещо се случи и се разделим, ще умрем, в никакъв случай повече няма да сме щастливи. Уверявам ви – в случай че не сте щастливи в тази връзка, освен ще живеете, само че даже ще живеете по-добре от преди. Привързаност към движимостите – в случай че те единствено ви пречат, събират прахуляк и ви напомнят тъмни моменти от предишното – убеждавам ви, че освен къщата ви няма да наподобява празна и няма да ви потрябват, само че в противен случай. Ще ви олекне доста, когато ги изхвърлите – безусловно и метафорично. Привързаност към упоритости и “мечти ”- може би е значимо да си отговорите на един въпрос преди да продължим нататък – вие си имате упоритости, или те си имат вас? Какво жертвате за тях? На какво сте подготвени, с цел да ги осъществите, и тази цена заслужава ли си?Прави ли ви това в действителност щастливи?
Промяната желае храброст и лекост
Има една прелестна мисъл по този мотив: “За да изживеем живота, който можем, в цялата му хубост, неочакваност и наслада, би трябвало да сме подготвени да се откажем от живота, който мислим и желаеме да изживеем ”.
Май няма какво повече да се добави. Със сигурност това значи на първо място да се напусне зоната на комфорт. Означава да се рискува. Да се вземат доста решения, които са ни учили, че са сложни или страшни, които са неуместни за нас, които изискват преодоляване на вътрешната неустановеност и стъпване в непознати територии. Да, това не е изключително елементарно, само че в този момент елементарно ли ви е? Щастливи ли сте? Лично за мен е доста по-трудно да поддържаш страховете си живи, да се събуждаш всеки ден и да изживяваш неудовлетворение и обезсърчение в нещата, за които отдаваш силите, времето и вниманието си – единствените неща, с които действително ние в действителност разполагаме на тази земя. И защо? За кого? Защо? Може би е време да изпратим всичко излишно с признателност, да го пуснем и да кажем ” с господ ом ”.
Според мен не е ужасно да кажеш довиждане, доста по-страшно е, в случай че не можеш да казваш довиждане.
п.с. Сигурно към този момент имате проект за почистване на компютъра, къщата, кабинета и живота си. Искрено се надявам да е по този начин и това да ви покаже, какъв брой прелестно и елементарно е да се хвърля и трие. Започнете с дребните неща към огромните промени. Желая ви доста храброст и лекост.
